Човешкият живот е твърде кратък, за да го делим на части, но с гордост заставам пред вас, че 46 години от своя живот посветих на проучването на Сивковия род, чийто потомък съм. Преди мен това са сторили прадядо ми по бащина линия Друми Вълев Сивков, синът му Александър /1871-1961/ и сродниците му Тодор Златев Сивов и Едрьо Велчев Шидерски. Най-продължителна – от 1895 до 1956 г. била проучвателната мисия на Александър Друмев Сивков. Много са страниците за него в родовата история.Познат ни е повече като училищен и църковен настоятел в с. Смолница, Добричко. Твърде млад е, когато по негова инициатива през 1892 г. в селото е построена сградата на началното училище „Д-р Петър Берон”, запазена в автентичния си вид до наши дни. Има предание, че носел името на руския император Александър II. В дома му през годините на румънско-чокойското робство били окачени портретите на такива светли личности в нашата история, като Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Караджа, Любен Каравелов и на други дейци на националноосвободителното ни движение. Притежавал безценни спомени за живота и безсмъртното дело на първите трима, съдбата на които за съжаление е неизвестна. Бил почитател на Вазовото творчество. По време на Балканската война бил в състава на 32-ри пехотен полк на 8-ма дивизия от II-ра армия. Учасвал в щурмуването на Охридската крепост. Говорел с възхищение за героизма на българските генерали, офицери и войници. За проявен героизъм в атаката на крепостта бил награден с „Кръст за храброст”
С уважение произнасял имената на генералите Георги Вазов, Радко Димитриев и Никола Иванов. Бил знаменосец на военния парад пред султан Селим до джамията в Охрид. През неспокойните септемврийски дни / вероятно на 7-ми септември/ на епичната 1916 година край с.Смолница, Добричко, организирал погребението на 13 български войници предимно от селата Мирково, Софийско, и Черни Вит, Тетевенско, от Хасковско, и Първомайско. Издигнал им огромен паметник, но румънците го съборили. Издигнал го повторно и изписал на него имената на героите. До техния гроб през 1932 г. погребал
сина си Петър /1910-1932/. Много години поддържал връзки с близки на загиналите. Изследователите на този клон на рода все още гадаят дали с тези събития на 6-ти септември 1916 г. не е свързана смъртта на баща му Друми Вълев Сивков. Дали заради героичната постъпка на сина му е убит?! Дали това е така – историята мълчи. Сто години след тези събития е вече невъзможно да има живи свидетели, а писмени извори не са замислени. Остава изследователите да извършат своето дело докрай. Дали Друми Вълев Сивков е бил убит на споменатата дата, или е починал от тежък стрес, ни остава да гадаем. На преклонна възраст Александър Друмев Сивков /28.06.1871-04.02. 1961/ посетил с медицинска сестра ранени участници във Втората световна война в софийска болница. Занесъл им хранителни продукти и ги подпомогнал с финансови средства. За заслугите му към Добруджа и България, добричката общественост реши една от улиците в града да носи неговото име.
Сивкови изпитвали приятелски чувства към руския народ – наш освобо-
дител от петвековното османско робство. Васил Александров Вълев Сивков, който живеел в Силистра, събирал зърнени храни от Варненско, Силистренско и Добричко, и ги изпращал от Русе по Дунав за пострадалите от сушата през 1921-1922 г. южни райони на Русия. Баща му бил сред основателите на българското читалище „Съгласие” в Тулча, училищен и читалищен настоятел и стълб на българщината в града. Пишел стихове. Председателят му Александър Вълев Сивков /1841-1930/ регистрирал читалището като клуб /казино/ за четене на вестници. В него лекували 134 души.То привлякло бързо вниманието на българската културна общественост и консулското тяло в града. На сцената му системно се поставяли пиеси с прогресивно съдържание. Разпространявали се книги и вестници от България. До 1895 г. в него се
съхранявал – препис на Манасиевата хроника. Александър Вълев Сивков (1841- 1930) бил сред видните дейци на културата в Северна Добруджа, голям патриот и поет, чийто творчество е все още неизследвано и достатъчно популяризирано.
Уважавана активистка на женското дружество „Надежда” в Тулча била високо-образованата му дъщеря – педагожката Александрина Александрова Сивкова.
Будни били и синовете му Васил и Петър. Васил /24.VIII.1874-27.X.1964/ e погребан в Троянския манастир. Другият му син Петър /1886-1959/ завършил със златен медал финансови науки във френския град Нанси / според други твърдения висше образование в белгийския град Анверс/. Бил директор на Интербанк и на Съединени български банки. Почти целият му стаж бил на отговорен висш банков служител. И той като брат си Васил не е оставил поколение. Умира като монах Александър. Погребан е до брат си. Когато изпращал на кораба от родният му град Тулча, за да учи гимназия, а през 1907-1908 г. и Машинно училище най-малкият от синовете си Иван, старият вече Александър Вълев Сивков му казал: „Бащино огнище не забравяй, стар обичай не презирай, чуждо задължение не поемай!”
Преди Първата световна война Иван Александров Сивков /1888-1957/ следвал във Висшата политехника /Кайзерлихе технише шокшуле/ в Берлин, а според други твърдения – в Берлин /Шарлотенбург/. Участвал в Балканската война като старши машинист в атентата срещу големия турски кръстосвач „Хамидие”. Отишъл на кораба „Надежда” и се включил в метежа. Бил сред организаторите на железничарската стачка през 1919 г.
Единствената дъщеря на инж.Иван Сивков и д-р на естествените науки Недялка Консулова – Мария /1919-2000/ завършила театроведство, музиковедство и пиано в София.
Дипломирала се е в Държавната консерватория със специалност „Теория на музиката”. Била много години помощник-режисьор в Софийската опера, където постъпила още през 1945 г.
Вече стана дума за дъщерята на Александър Вълев Сивков – Алесандрина /1878 – 1948/. И тя е родена в Тулча. Завършила естествени науки в Нанси. Получава научната титла „сисансие”. През 1898-1902 г. е първата директорка на Българското петокласно девическо училище в града. Преподавала френски език, зоология и ботаника.
След дипломирането си в Тулчанското училище, завършила и Девическата във Варна, където се омъжила за широкия социалист адвоката Васил Димитров. За него споменава в книгата си за Гоце Делчев и видната английска историчка Мерсия Макдермот /1927/. Той завършва право в Женева, в края на XIX век. Упражнявал професията си във Варна и София. През 1903 г. е подпредседател на Върховния македонски комитет. Александрина и Владимир живеят в черноморския ни град около 1919-1920 г.
Той бил три пъти народен представител в Провадия от социалдемокра-
тическата партия. Най-голямата му дъщеря Александра /1903-947/(Бея, Беичка) била музикантка и оперна певица. Следвала в Милано и Мюнхен. Станала гимназиална учителка. Другата дъщеря на Алексан-дрина и Владимир – Мария / Мара, (1910-1965) завършила романска филология в СУ „Св.Климент – Охридски”. Задомила се за австриеца Лудвиг Роберт Лубих, дългогодишен счетоводител в София. Синът им Владимир /1931 – 2000/ бил доцент и д-р на физико-математическите науки. Защитил дисертация в Санкт Петербург.
Сред видните личности от знатния български род в научната област е и проф. д-р Цветан Сивков – декан на юридическия факултет на Великотърновския университет „Св.св. Кирил и Методий”. Достойни са делата на всички от голямата фамилия, посветила се в служба на род и Родина. Струва си в знак на обич и уважение на тези, които не са вече сред нас, да им свалим шапка с пожелание вечна да е паметта им, а на живите – достоен да е пътят им духовната слава на България, без която не можем и пред чийто неземни красоти коленичим в знак на синовна признателност!
____________
© автор: Атанас Пеев
(Запазени авторски права)
Няма коментари:
Публикуване на коментар